@page { size: 21.59cm 27.94cm; margin: 2cm } pre { background: transparent } pre.western { font-family: "Liberation Mono", monospace; font-size: 10pt } pre.cjk { font-family: "Noto Sans Mono CJK SC", monospace; font-size: 10pt } pre.ctl { font-family: "Liberation Mono", monospace; font-size: 10pt } p { margin-bottom: 0.25cm; line-height: 115%; background: transparent }

90. Лю`таджик

Население: 1910 г. — 415 жители, 1926 г. — 475, 1934 г. — 620, 1946 г. — 621, 1965 г. — 512, 1975 г. — 412, 1985 г. — 324, 1992 г. — 235. Намира се на 20 км югозападно от Враца и е разположено в широка долина, образувана от планински разклонения. Под селото р. Глухарка се влива в р. Черна, която е десен приток на р. Ботуня. Землището му заема площ от 34 737 дка. Граничи на изток с Бистрец и Згориград, на юг — с Осиково, на запад — с Горна Бела Речка, и на север — с Горно Озирово. Още в най-дълбока древност Лютаджик е било рударско селище. В местността Бъкличарницата и днес се виждат купища згурия от претопена руда. В местността Топилните са намерени кьосове стопена мед, а по склоновете на местностите Ру`пите и Осена` бара има останки от стари рудници. Тук са намерени железни рударски инструменти, останали от древността. В един ръкописен сборник от 1836 г. селото е записано с името Лютица и днешното име Лютаджик е турцифицирана форма на Лютица (Миков, В., Произход и значение на имената… С., 1943, с. 96 и 199). Според едно местно предание преди много векове част от жителите на Лютица, днешното Лютаджик, се изселили на брега на р. Огоста и основали село Люта (Владимирово). Село Люта се среща в османски документи от 1607 и 1666 г. насам (РСт., 1, с. 383). Поради чумна епидемия през време на турското робство село Лютаджик се е местило в местността Селището. До днес няма преведени все още османски документи, в които да се среща село Лютица или Лютаджик. Голяма част от османските документи стоят непреведени в Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София. Но селото Лютица или Лютаджик е старо и е основано още преди края на XIV в. За това ни показват многото старинни имена на местности в неговото землище. Ние успяхме да съберем общо 312, сред които има много старинни по произход и по образуване. Така от изчезнали стари лични имена са образувани имената на местностите Доброли`н, Са`син и Стари`л. Стари по произход са също Кладе`шки дол, Кладе`шко лице, Крещта`, Обрещта`, Перло`г (от Прело`г), Пре`слап, Ру`пите, Сла`на ба`ра и др. Запазени са много имена по старото сложно склонение, имената Букура и Чегурил са от арумънски произход. Село Лютаджик спада в зоната на _„а“_ говорите и тук членуват съществителните от мъжки род, трето лице единствено число с _„о“_. Например: _Биго`ро, Брего`, Бродо`, Га`рваньо_ и др. Стари родове са: Ге`нинци, Добри`ловци (Права`новци), За`рчовци (Ни`сторовци и Пе`нчовци), Йо`нинци, Ко`новци, Ко`стовци, Креме`нинци, (по името на прабаба им Креме`на), Ма`рковци (от тях са Панду`рците), Не`нкинци, Ста`тковци, Та`нчовци, То`минци (Гьо`шовци), Цо`нинци и Цо`цинци. През първата половина на XIX в. тук се преселили Бонинци и Младовци от с. Горна Бела Речка, от с. Осиково дошли Коловци (Лилчовци) и Кюлците, а от с. Горно Озирово са Галабовци, Кюрчийте и Уруците. През 1930 г. няколко семейства от родовете Кюлците и Томинци се изселват в с. Стан, Шуменско, където е имало свободна земя за обработване. Основният поминък на лютене в по-далечното минало е било рударството, а по-късно скотовъдството, дърводобивът и производство на траверси за строящата се ж.п. линия Мездра — Видин. Земеделието и овощарството са имали спомагателен принос в изхранване на населението. След 1951 г. работоспособните жители на селото пътуват всяка сутрин на работа в близките градове и индустриални предприятия. 91. Лю`ти брод Население: 1910 г. — 1147 жители, 1926 г. — 1156, 1934 г. — 1336, 1946 г. — 1167, 1965 г. — 1183, 1975 г. — 951, 1985 г. — 649, 1992 г. — 563. Намира се на 16 км южно от Враца и е разположено на стръмен скалист склон до десния бряг на р. Искър, близо до изправените скали, наречени Ритлите. Тук тече най-бързият брод на р. Искър, откъдето селото е получило името си. Землището му се простира на площ от 25 400 дка. Граничи на изток с Ребърково, на юг — с Люти дол, Рашково и Игнатица, на запад — със Зверино и Челопек, и на север — с Моравица. Районът на с. Люти брод е изключително богат с исторически паметници. Южно от селото е манастирът „Успение на Пресвета Богородица“, наричан от народа Черепишки манастир, който датира от българското средновековие (Василиев, А., Черепишкия манастир „Успение на Пресвета Богородица“. — С., 1943; Гошев, И., Църковни старини от Врачанската епархия. — ГСУБФ, т. XI, 1933/34 и Към историята на Черепишкия манастир. — ГСУБФ, т. XXII, 1944/45; Мутафчиев, П., Рапорт върху изучаване на старопланинските манастири от Искърския пролом до Троян. — ГНМ, т. I, 1920, с. 85). През последните десетилетия се застрои с вилен тип къщи кварталът около Гарата, който се намира от другата страна на р. Искър. На това място са развалините на средновековния град Коритен. На запад от днешното село са разкрити погребения от старожелязната епоха (Николов, Б., Археология, 1972, кн. 3, с. 56). В местността Заград са останките на тракийско селище и развалините на едно средновековно укрепление. Между ритлите се виждат развалините на антично и средновековни укрепления (Мутафчиев, П., Из нашите старопланински манастири. — Сб. БАН, 1931, с. 82). Тук са намерени бронзови и медни украшения и една златна монета, сечена през времето на император Юстиниан I (Филов, Б., ИАД, т. II, 1911, с. 270). Сред развалините на голяма антична сграда случайно бе открита каменна колона със старогръцки надпис, който в превод гласи: „Аз, Евстати, завърших строежите“. Надписът, по начина на изписване на буквите, може да бъде датиран към началото на III в. (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 234, обр. 28). Някои автори смятат, че античното селище при Люти брод е споменатата у Прокопий крепост Валве (Миков, В., Археология, 1968, кн. 4, с. 163). При археологически разкопки с мое участие, близо до Ритлите бе разкрита раннохристиянска базилика от V в. В основите на базиликата бяха открити останки от тракийско светилище. Намерена бе и една мраморна оброчна плочка с релефно изображение на бога Зевс (Джингов, Г., Археологически проучвания край Люти брод, Врачански окръг, Изв. СЗ България, т. X, с. 39–70). По-рано тук е намерена плоча с раннохристиянски надпис от V в. (Иванова, В., Старохристиянски латински надпис. — ГНМ, т. IV, 1932/34, с. 315). Доскоро личеха зидовете на друга раннохристиянска църква, датирана от XI в. (Мавродинов, Н., ГНМ, т. VI, 1934, с. 224), но тя бе напълно унищожена при изкопите за прокарване на двойната ж.п. линия за София. От културното наследство на средновековния град Коритен е запазена една триконхална църква без свод, която е от XIV в. и в която има запазени следи от стенописи (Бояджиев, С., Нови наблюдения върху църквата до с. Люти брод. — Архитектура, 1961, кн. 4–5, с. 27). В същия този район има още няколко развалини на стари църкви и укрепления от българското средновековие, но те чакат своя изследвач. До идването на османските поробители тук е съществувал важен отбранителен пояс от крепости и съоръжения и голямото българско селище Ко`ритен или както го нарича местното население Ко`ритенград. След като турците разрушили крепостите и унищожили българските военни гарнизони, животът в този район постепенно замрял. В един османски документ от средата на XV в. срещаме вписано селището Коритен като тимар с 9 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 259). От XVII в. насам Коритен престава да съществува. Жителите му се разселили в разни посоки, а една част от тях се преместили на отсрещния бряг на р. Искър и основали днешното село Люти брод. В османските регистри от XVII в. насам село Люти брод се среща под турското име Гечид. Стари родове в с. Люти брод, които са дошли от Коритен са: Балинете, Бачовци, Бручковци, Ванчовци (Кочавите), Велчовските, Влъчковци, Гаралейте, Давидовите, Дамяновите (Магерете), Драгановските, Змейкьовите, Караджовите, Коловите (Поповите), Кюкюранете, Лагярете, Линковите, Манчовите (Лисиците), Мицовските, Мрацинярете, Мутафчийте, Нацинските, Ничовци, Павловите, Стамболийте, Странченете, Тарничкови, Фелеците, /Х/айтовци, Цанкините, Цоловци и Чолаковите. През първата половина на XIX в. в село Люти брод дошли много пришелци: Ангеловските от с. Горна Бела Речка, Серапионовите (наричани още Гръчките) от с. Игнатица, Бекярете от с. Краево, Бояджийте от Чипровци, Бележанете и Илийчините от с. Новачене, Вутовските от с. Боденец, Гаралянете от с. Лакатник, Дановите от с. Сумер, Злидолченете от с. Зли дол, Парвановци от с. Врачеш, Филчовци от с. Челопек и Якимовите (Кьопчовите) от с. Литаково. Така е събрано днешното село Люти брод. Но в края на XIX в. от с. Люти брод се изселили десетки семейства: в гр. Враца отишли Лютибродски и Серапионовите, от рода Влъчковци се преселили в Бяла Слатина, от Кюкюранете — в Дели орман и в с. Джурилово, а други — в селата Соколаре, Сохаче и др., където ги наричат Лютоброжденете. От землището на с. Люти брод сме събрали 339 имена на местности, 28 от които завършват на -_ец_ и на -_ица_, което издава тяхната старинност. Стари по произход са също имената на Бе`бреш, Ви`ноград, Клети`ща, Люта мла`ва, Ма`клище, Стага`та, Оструг и др. От изчезнали старинни лични имена са образувани имената на местностите Биро`тенец, Бла`ден, Радо`кьовец, Райменица, а Комарник и Фудата са от арумънски произход. Може да се приеме, че всички тези старинни имена на местности са запазени от средновековния град Ко`ритен. 92. Лю`ти дол Население: 1910 г. — 1207 жители, 1926 г. — 1313, 1934 г. — 1359, 1946 г. — 1269, 1965 г. — 865, 1975 г. — 745, 1985 г. — 591, 1992 г. — 483. Намира се на 25 км южно от Враца и е разположено в стръмен дол на северните разклонения на Стара планина. Люти дол е последното селище на старата Врачанска околия на юг към Жле`ба — името на Ботевградското поле. Землището на Люти дол заема площ от 22 026 дка. Граничи на изток с Типченица, на юг — с Новачене, Радотина и Рашково, Ботевградско, на запад — с Игнатица и Люти брод, и на север — с Ребърково. До 1951 г. селото е било пръснато и се е състояло от централно селище и колибите: Биго`ро, Боянина ливада, Бруснико, Герчовец, Говедарнико, Гондовци, Домишлярете, Дръ`мша, Е`рден, Клисура, Лаката, Манастирски чуфлик, Манчовци, Миновци, Павитако, По`дврен, Селитещето, Слого, Тарневи рът, /Х/умата и Цръквище. В наши дни жилищата и стопанските постройки в тези колибарски селища са занемарени и още си стоят, но са необитаеми. Село Люти дол е известно с днешното си име в османски документ от 1430 г. (РСт., 1, 428) и документ от средата на XV в., където е записано като тимар с 15 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 259). През XVII в. селото е дало изселници в селата Горни и Долни Лозен, Софийско (Иванов, Доно, История на село Люти дол, Врачанско. — Плевен, 1943, с. 87). През първите векове на турското робство селото е било в местността Селището, но поради чумната епидемия от 1765 г. жителите му се преместили в местността Клисурата. В местността Пани`чище са развалините на средновековна българска крепост, която е разрушена при турската инвазия и поробване на България. Стари родове в село Люти дол са: Бали`новци, Ботуранците, Гавриловци, Връбановци, Доковци, Зарковци, Зуфалете, Драгойчовци, Кофчийте, Лацовци (Андреовци и Гондовци), Койнинци, Лукановци, Манчовци, Миновци, Николчовци, Савовци, Станинци, Устрелете, Убавелците и Чуруле`йте. Подир чумната епидемия от 1830 г. в Люти дол дошли много преселници от разни места. Така от с. Игнатица се преселили тук Влъковци, Ганчовци, Гацовци, Кукладжийте, Кукумейците, Мининци, Мишовци, Тишовци, Тошовци и Щръковци. От с. Буковец, Софийско, идват Боженинци и Тульовци, а от с. Осиково — Пръчовци, Ценовци и Щураците. Подир тях от с. О`сенов лаг дошли Джуроците и Черньовци, а от с. Еленов дол — Кръцаму`нците. Малко по-късно от с. Скравена се преселили Домишлярете (Матинци) и Марковци, от с. Литаково — Умарете, от с. Зверино — Павитарете, от с. Радотино — Мицовци и Петровци, от с. Брезов дол, Софийско — Ценовци, от с. Краево — Диковци, от с. Боженица — Бо`женченете, от с. Желен — Герговци, и от с. Челопек — Чафкарете. След освобождението от турско иго, поради липса на сигурен поминък, десетки семейства напускат завинаги Люти дол. Те се заселват в Бяла Слатина, Войводово, Главаци, Горник, Джурилово, Краводер и Малорът. Първото училище в Люти дол е открито през 1856 г., а според Доно Иванов в 1859 г. (вж.цит.съч., с. 55) с пръв учител Ганчо Янчовски, който се е учил в школото при Черепишкия манастир. Първото училище е било в махала Лаката в дома на даскал Ганчо. Шосето за Ботевград е завършено в 1897 г. 93. Ма`ло Ба`бино Население: 1910 г. — 820 жители, 1926 г. — 1123, 1934 г. — 1317, 1946 г. — 1405, и от тогава нататък бройката на жителите е общ с тези на Българска Бела. С заповед на министерския съвет № 2709, обнародвана на 31.VII.1942 г., село Българска Бела и село Мало Бабино се сливат в едно селище под общото име Бели извор. Село Мало Бабино се намира и днес на 8 км западно от гр. Враца и е разположено по левия бряг на рекичката Бе`ла бара, близо до мястото, където тя се втича като ляв приток в р. Въртешница (Лева). Селото е основано вероятно върху част от землището на обезлюденото през XVII в. село Каси`нец. Землището му, заедно със съставното село Българска Бела, има обща площ от 29 851 дка. Граничи на изток с Нефела и Би`стрец, на юг — с Врачанската планина, на запад — с Краводер, и на север — с Власатица. Селото е двойник на село Големо Бабино, което се споменава в османски документ от средата на XV в. (ИБИ, т. XIII, с. 255). В един друг османски документ, който има дата 1606 г., е записано селото Долно Бабино. Това предполага и съществуването вече на село Горно Бабино, наречено по-късно Мало Бабино. (НБ КМ, Ор.отд. ОАК 128/2, л. 82-а-III). До освобождението ни от турско робство северно от с. Мало Бабино се е намирала махалата Да`шинци. Тя се е състояла от десетина къщи, които се преселили в Мало Бабино. Стари родове в село Мало Бабино са: Аврамовци, Вълчовци (Падурците), Да`шинци, Канинци, Марковци (Яковци), Митовци (Мондовци), Русиновци (от тях са Белчовци, Пенчовци и Цоновци). Около средата на XIX в. тук придошли Бацовци (от тях са Кръскянинци и Пръдляците), те са от с. Искрец, Софийско. Подир тях от с. Лакатник идват Беговци, Кривите и Лековци, от с. Осиково се преселват Кирковци, от с. Горна Бела Речка — Даскалете, а Очинците — от с. Очин дол, и Турлаците — от с. Згориград. 94. Ма`ло Пе`щене Население: 1877 г. — 240 жители, 1910 г. — 344, 1926 г. — 460, 1934 г. — 504, 1946 г. — 523, 1956 г. — 417, 1965 г. — 303, 1975 г. — 198, 1985 г. — 135 и 1992 г. — 98. Селото Мало Пещене се намира на 23 км североизточно от Враца и е разположено върху полегат слънчев склон на височината Борованска могила. Землището му заема площ от 6761 дка. Граничи на изток с Джурилово, на юг — с Големо Пещене и Баница, и на запад и север — с Оходен. Образувано е преди XVIII в. с преселници от село Големо Пещене и от други места. В един документ от 1811 г. е записано: „Що зимаме мет сене 1813 г. с Боже повеление от Тонча от Мало Пещене ока 42,200“ (Архив на Хаджитошеви, т. I, 432, л. 37-а). И в един османски документ от 1854 г. селото се споменава във връзка с приемането на исляма от двадесетгодишната Мария, дъщеря на Йоло от Мало Пещене (НБ КМ, Ор.отд., Ф. 29, арх.ед. 821). По-старите родове в Мало Пещене са: Ангеловци (те са едно с Мариновци), Беляците (от този род е опълченецът Кръстьо Първанов Беляков), Бацовци, Въловци, Влъчиновци, Гюраците, Димитровци, Еванчовци (от тях са Къновци), Магерете, Намигачете, Нанковци, Пандовци, Пеловци, Петлите, Пешковци, Пешанинци (от тях са Диловци), Стойновци, Тотевци, Фандъците (от този род са Мицинци) и Фикьовци (наричани Чуфутете). В началото на XX в. десетина семейства от тези родове се изселили в селата Баница, Долна Гноеница, в Ставерци и в гр. Орехово. 95. Ма`лорът Население: 1860 г. — 220 двора, 1872 г. — 129 къщи и 254 венчила, 1900 г. — 1835 жители, 1910 г. — 2500, 1926 г. — 3391, 1934 г. — 4158, 1946 г. — 4508, 1956 г. — 4272, 1965 г. — 4123, 1975 г. — 3409 и 1992 г. — 2593. Намира се на 40 км южно от Орехово и е разположено до склона на малък рът, откъдето идва и името на селото. През Малорът тече Езерска` ба`ра, която изтича от изворите Езерото и Гудуля. В северозападната окрайнина на селото, в местността Мешани бари, тя се слива с водите на Вировски дол и образува Барата, която се влива като ляв приток в Бръзина бара северно от с. Рогозен. Землището на с. Малорът е средно голямо и заема площ от 54 437 дка. То граничи на изток с Добралево и Борован, на юг — с Девене и Три кладенци, на запад — с Лесура и Фурен, и на север — с Рогозен. В землището на Малорът има неизследвани праисторически селища. На една висока равна тераса северно от Мешани бари има останки от селище, което е обитавано през новокаменната епоха (неолит) или в шестото хилядолетие пр.Хр. В двора на Герго Петров Рогозянски, който е в северозападната част на днешното Малорът, се откриват огнища, късове от глинени съдове и кремъчни и каменни оръдия на труда. Според керамиката това селище може да бъде датирано също от новокаменната епоха. Следи от селище, обитавано през началото на бронзовата епоха, се намират около извора Смръдлювец. Оттук произхождат каменни чукове с метална форма. Северозападно от Малорът, в местността Пчелина, Барата прави остър завой и огражда една плоска тераса, върху която има останки от селище, обитавано през втория период на меднокаменната епоха — четвъртото хилядолетие пр.Хр. В тази местност се изравят след оран късове от керамика, кремъчни и каменни оръдия на труда и предмети от мед, сред които и един меден връх за кама. През второто и първото хилядолетие пр.Хр. околностите на Малорър са обитавнаи от траките. Около извора Езерото има богати останки от селище, което е съществувало през края на бронзовата и през желязната епохи. Тук се изравят много късове от глинени съдове. Намерена е и една бойна бронзова брадва (Николов, Б., Археология, VI, 1964, кн.2, с. 70, обр.2) и бронзови фибули от късножелязната епоха. Това селище изглежда е съществувало и през римската епоха и българското средновековие. Доказват го намерените археологически материали. Изровени са случайно колективна находка на римски сребърни монети с последна емисия от император Луций Вер (161–169 г.), заедно с една гривна от сребърен плетен тел и глинен съд (Герасимов, Т., ИАИ, т. ХV, 1946, с. 239). Ранносредновековното селище е продължило съществуванието си през Второто българско царство в местноста Латинско селище и Латинските гробища. Тази местност се нарича още Селището или Чаира. Тук личат могилки от срутени средновековни жилища. Това средновековно селище е заварено от турските поробители в края на XIV в. с днешното си име Малорът. Среща се в османски документи от 1430 г. (РСт. Нови сведения… 1959, с. 82) и в документи от началото на XVII в. В документ от 1620 г. е записано село Малорът с 12 домакинства, а в документ от 1632 г. — с 20 домакинства (ТИБИ, т. VII, 1986, с. 265 и 348). Средновековното село Малорът в местността Селището (Чаира) е ограбено, опожарено и заравнено със земята от кърджалийски банди в края на XVIII в. Оцелелите му обитатели се укрили в горите, а други забягнали във Влашко. След време те се заселили малко по-насеверозапад от старите си пепелища и основали днешното село със същото име. В местността Селището останала само старата средновековна църква „Св. Пророк Илия“, но през 1848 г. тя била разрушена и с камъните и` построили друга в новото село, която нарекли със същото име. Тази църква скоро се срутва и на нейно място била построена нова, която нарекли „Успение на Пресвета Богородица“. В нея през 1872 г. е свещенодействал поп Димитър поп Дамянов. В 1879 г. и тази църква се срутила и в 1882 г. била построена сегашната. За нея са използвани камъните от старата и надгробните паметници от Латинското гробище. Учебното дело в село Малорът започва в 1847 г. (Илчев, И. Н., 1926, с. 12). Първият учител е Георги Петков Кършигорски от с. Д. Кремена. До 1860 г. училището е било в жилищата на учителите, но в нея година се построява килия в двора на църквата и там се премества училището. В 1872 г. в малорадското училище е учителствал даскал Кръстьо Ценов, който е обучавал 30 момчета в две отделения. В края на XVIII и началото на XIX в. в околностите на Малорът е действала хайдушката дружина на Нечо Войвода, който бил роден в същото село. Преданието разказва, че всяка пролет, щом кукне кукувицата, Нечо Войвода събирал дружината си около извора Нечовец и Хайдушката локва. Една пролет момите отивали за гергевка, за да вият венци на гергьовските агнета, и минали край извора Нечовец. Една от тях кихнала и поздравила: „Здрав Нечо у гора зелена“. Нечо войвода бил наблизо и като чул, излязъл из гората и поздравил момите. А тази, която го благословила, дарил с шепа жълтици. След Кримската война в Малорът били настанени татарски и черкезки колонисти, които правели много пакости и грабежи на българското население. Един черкезин искал да отвлече най-личната мома на селото и затова младежът Герго Томов Кръстев 2.IV.1852–3.XII.1922 г./ го убил и забягнал у Влашко. Там престоял няколко години в средата на хъшовете и в 1876 г. се записал доброволец в четата на Филип Тотю и участвал в Сръбско-турската война на страната на сърбите. През време на Освободителната война 1877/78 г. Герго Томов Кръстев — Комитата, е опълченец в четата на Илю Войвода. Герго Томов е от рода Пеловци. Неговите наследници днес се наричат Коми`тете. Стари родове в с. Малорът са: Божковци, Боянкинци (от този род са произлезли Дадеровци, Петровци и Тоцовци), Бурвалинците (този род се е довършил), Бърдарете, Велковци (от тях са Вълканинци и Митанкинци), Въловци (те са едно с Герговци), Власите (те са роднини с Конецовци в Борован, но не се знае кои откъде са; получили са прозвището Власите, щото са бягали от кърджалиите у Влашко), Дочовци, Йонкинци, Кулинци, Могиланците (наричат ги така, щото в двора им има голяма тракийска могила), Пешуновци (от тях са Буляците, Пуновци, Сланювци и Спасковци). В първата половина на XIX в. в Малорът се заселили следните семейства: от с. Лесура — Бинджинци и Гераците (Поповци), от с. Люти брод — Балиновци и Кетовци, от с. Власатица — Скоканците (те избягали от кърджалиите във Влашко и на връщане едни от тях останали в Сърбеница, дн. Софрониево, наричани там Мицинци, а другите — в Малорът), от с. Царевец, бившо Влашко село, дошли Ганчовци (наричани още Влашкоселците), от с. Мраморен — Диловци, от с. Ослен Криводол — Криводолете и Мишоновци, от с. Оходен — Крачуновци Дачовци/ и Масларете, от с. Лиляче — Пръвановци (през турско тук идвали косачи от Лиляче и дядо Първан останал), от с. Чирен — Вълковци (Цановци), от с. Девене — Евановци, Мисляковци и Стефановци (те избягали във Влашко от кърджалиите и на връщане се заселили в Малорът), от с. Камено поле — Дилчовци и Семковци (Геоберците), от с. Три кладенци — Тончовци, от с. Вировско — Лесичковци и Рашоевци, от с. Сираково — Доновци, от с. Кален са Каленченете (това са Къновци, Моновци и Санковци — те са от каленския род Пеловци), от Бяла Слатина избягали от помашко притеснение Белослатинците (те се делят на Гръковци, Неделковци, Тънковци, Цоловци и Червеняците), от с. Горна Бела Речка идват Геловци, от с. Бързина — Станювци, от с. Левчево — Петърчовци, от с. Рогозен — Генчовци (те са едно с Ценковци), от с. Горна Кремена тук се заселват Кременченете и Бръзаците (те са били най-напред в с. Фурен), от колибите Елите на с. Липница Ботевградско, са се преселили Гарванците, но част от тях останали в с. Горна Кремена, където ги зоват също Гарванците. От с. Горно Пещене по-късно са дошли Драгоевци (от тях са Гоцовци и Янчовци), а от с. Гложене, Ореховско се преселват Рамадановци, които са българи с циганско прозвище. Към края на XIX в. от с. Осиково дошли Жилювци и Керифейците (те са от едноименни осиковски родове), от с. Горно Пещене идват Пещенете, които са от тамошния род Кошаранете, от с. Видраре — Бойкинци, от гр. Враца — Вачовци (наричани още Пильовците, щото са от врачанския род Пилековци), от с. Черни връх се преселват Тоцовци, а от с. Челопек — Челопеченете, и от Кюстендилско — Гьоревци и Митеевци. 96. Манасти`рище Население: 1872 г. — 73 двора и 113 венчила, 1900 г. — 1044 жители, 1910 г. — 1329, 1926 г. — 1950, 1934 г. — 2311, 1946 г. — 2517, 1965 г. — 2531, 1975 г. — 2221, 1992 г. — 1755 жители. Манастирище се намира на 35 км югозападно от Орехово и е разположено на полегата скална тераса до десния бряг на р. Огоста. Землището му се простира на площ от 27 127 дка. Граничи на изток с Бързина и Рогозен, на юг — с Бели брод, на запад — с Долна Гноеница и Босилеград, и на север — с Ередин. През римската епоха в района на днешното Манастирище е имало римски вили рустика, които са били притежание на ветерани от римската войска. Свидетелство за това са намерените досега в кариерите южно от селото два латински надгробни паметника с надписи. Първият латински надпис е посветен на Марко Антонио Марци, роден в Улпиа Ескус. Надписът е от първата половина на IV в. (Димитров, Д. П., Надгробните плочи от римско време в Северна България. — С., 1942, с. 34, 46). На втория надпис, който е от първата половина на IV в., е името на Флавий Лициниан, ветеран от преторианската гвардия. Изглежда, че в Кариерите е било гробище през римската епоха и има още латински надписи в земята. През време на Първото българско царство в местността Гръбльов дол, южно от Манастирище, е имало голямо раннобългарско селище и некропол. Открити са погребения, извършени по езически и раннохристиянски обреди. От погребалните дарове са запазени една паница от глина и едно гърне, които датират от X в. (Николов, Б., Враца. Старо изкуство. — С., 1968, 106). Село Манастирище се споменава в османски регистри от началото на XVII в. с днешното си име. Произходът на името Манастирище е лесен за обяснение. Това име е произлязло от манастир и -_ище_, както воденичище, място гдето е имало воденица, или Лозище — място, където е имало старо лозе, Бачище — място на стара бачия и пр. С други думи името на село Манастирище произхожда от място, където е имало стар манастир или оброк (на някои местности със стари оброци населението казва също Манастира), и нарицателната наставка -_ище_. Единият от тези османски документи има дата 1620 г. и в него село Манастирище е записано с 10 домакинства. Другият документ е от 1632 г. и в него се чете: „Каза Джибре, село Манастир — 9 домакинства“ (ТИБИ, т. VII, С., 1986, с. 265 и 347). По всичко изглежда, че село Манастирище е образувано с днешното си име преди края на XIV в. През вековете на турското робство селото се местило няколко пъти, което се вижда и от запазените стари гробища в неговия район, а също така и от местните предания. В края на XVIII в. село Манастирище е ограбено и опожарено от кърджалийски банди и жителите му няколко години се укривали из горите, а няколко родове потърсили спасение във Влашко. След 1800 г. забягналите по горите и родовете от Влашко се върнали на старите си пепелища и възстановили селото. Манастирище е родно място на легендарната Янка Войвода. Отначало тя е била знаменосец на хайдушката дружина, но при едно сражение с турците войводата бил убит и хайдутите избрали нея за войвода. Янка е от стария манастирски род Кановци (Комитете). Тя е била мургава и стройна девойка и от нищо не се е плашила. Нейната хайдушка дружина е всявала страх у турците по тези места през края на XVIII и началото на ХIХ в. В дружината и` са били Пенчо Рачков от с. Долна Гноеница, Иван от Сърбеница, Георги Попадийски от Вълчедръм, Иван от с. Бистрилица, Петко Оризарски от с. Люта, Цветан Айдутина от с. Разград, Иван от с. Лесковец, Берковско и др. Те са действали между реките Цибър и Огоста и са отмъщавали на всеки, който е притеснявал българите. В едно кръвопролитно сражение с многоброен противник в местността Джаркиното — източно от Вълчедръм, хайдутите били разбити и Янка войвода пада убита. Всяка следваща година тук идвали нейните хайдути да я честват. Направили и` паметник и забили зеленото знаме. Каменният паметник на Янка Войвода никой не посмял да разруши. Едва през 1937 г. вълчедръмеките богати земевладелци Риджалкинци го разрушили. На мястото на Янка за войвода бил избран Пенчо Рачков. Първото училище в Манастирище е открито в 1867 г. Пръв учител е бил Вачо Монов от същото село, който се е учил в Черепишкия манастир. Този благороден човек отива доброволно в сръбско-българската война през 1885 г. и загива на бойното поле. До началото на юни 1872 г. в Манастирище учителства Стоян Ботов от с. Дърманци. Той е оставил приписка на една църковна книга: „Тоя псалтир на Стоян Ботов Враца казаси от село Дърманци у село Манастирище Рахово казаси седи у Манастирище даскал учи деца. Писмо писах аз Стоян Ботов на месец юния в 7 ден летни 1872 г.“. На другия лист е записано само 1871 г. Тази приписка преписахме от една църковна книга, която се пазеше в църквата на с. Типченица и изглежда, че преди Манастирище Стоян Ботов е учителствал в Типченица. Този учител е от дърманската фамилия Ботовци и неговите две сестри Пена Дърманката и Цвета Дърманката са омъжени в с. Манастирище в рода Кирковци, по същото време, когато той е учителствал тук. След юни 1872 г. в Манастирище е учител Георги Пенов, който обучава 15 момчета в едно отделение (Летоструй… Виена, 1873 г., с. 60). Този учител е роден в Манастирище и се е учил при Вачо Монов. Стари родове в Манастирище са: Банковци (от този род са произлезли сетне Иванчавци, Луканчавци и Нинавци), Бегачете (те са едно с Лудбиволовци и Кольовци), Василкьовци (от тях са Бодилярете, Братанчавци, Великинци, Готавци, Найденовци, Тошкавци, Трифоновци, Цокавци и Шольовци), Говедарците (Еркинци и Връбановци), Дилковци, Дилижаковци (от същия род са Пуевци и Липчовци), Замбовци (от тях са се развъдили по-късно Лиловци, Муцавци, Процепете, Янчовци и Фръкачете), Макавеавци (от които са Пандурете, Токовци и Тонавци), Моновци, Пъ`ловци и Ра`дуловци (те са едно с Ненкавци и Студовци). Към 1810 г. се завърнали от Влашко следните родове: Власете, Кановци (Комитете), Пенавци, Станкавци, Стояновци и Чергарете. В един търговски тефтер е записано: „Найден село Манастирище в 1823 г. е купена една крава“ (Архив на Хаджитошеви, т. I, документ 451, лист 62). В село Манастирище има малко родове, преселени от други селища. Към средата на XIX в. от с. Липен тук се заселили Къдриевци, Минковци и Турлаците, от с. Градешница пък са дошли Киркавци, Нашкавци, Манавете, Митовци и Нисторовци, от с. Сумер идват Суме`рчавци, Андрейчавци, Вълкавци, Инкавци и Качовци, от с. Галиче — Бердзавци, от с. Громшин — Груевци, от с. Липница — родът Пуповци, а Ракьовченете — от Ракьово село. В края на XIX в. от с. Люти брод тук се заселили Неделкьовци. В говора на Манастирище е запазено _„акавото“_ произношение, което се вижда от родовите имена и от топонимията. 97. Ма`рково равни`ще Население: 41 жители. Намира се на 45 км източно от Враца и е на границата с три окръга: Врачански, Плевенски и Софийски. Старопланинско селище, разположено на планински склон до десния бряг на р. Мали Искър. Съставено е от колибите Марково равнище и Краева бачия. До 1949 г. тези две колибарски селища са били в състава на с. Видраре. Тъй като били доста отдалечени от градовете Ловеч и Тетевен, жителите им настоявали да се присъединят към с. Караш. Образувала се голяма преписка от искания и молби (вж. Централен държавен архив, фонд 117, опис №8, архивна единица 210, дело 22/1949 г. и преписка № 104). Накрая с Указ № 957, обнародван в Държавен вестник брой 286 от 12.XII.1949 на президиума на Великото Народно събрание, колибарските селища Марково равнище и Краева бачия от Видраска община, тетевенска околия, преминали административно към община Караш, Врачанска околия. Но поради отдалечеността и от с. Караш, Марково равнище и Краева бачия настоявали да бъдат обявени като отделно пълномощничество. С протокол № 15 от 28.XII.1951 г. Карашката община откликва съчувствено на желанието на жителите на тези колибарски селища и решава да ги отдели и обособи в отделно пълномощничество. Отделянето се счита за сторено от 1.1.1952 г. 98. Ме`здра Население: 1910 г. — 677 жители, 1926 г. — 1574, 1934 г. — 1886, 1946 г. — 2967, 1965 г. — 9796, 1975 г. — 12 741, и 1992 г. — 13 006. Селището Мездра е обявено за град с Указ № 435, обнародвам на 31.VIII.1950 г. Намира се на 12 км източно от Враца и е разположено върху античен и средновековен пласт от селища по левия бряг на р. Искър. Основан е като малко селище в началото на XIX в. върху пустееща земя _(мезра)_ и върху част от землищата на селата Дърманци и Моравица. Днес землището му обхваща площ от 8190 дка. Граничи на изток с Долна Кремена и Брусен, на юг — с Дърманци и Крета, на запад — с Моравица и Руска Бела, и на север — с Горна Кремена. Районът на Мездра е богат на археологически и исторически паметници. Известни са останките от неолитно селище в ъгъла между р. Искър и Боденска бара (Попов, Р., ИАИ, II, 1923/24, с. 105). В основата на крепостта Градище (Калето) е запазен културен пласт на селище, съществувало в края на медно — каменната епоха. Под античния и средновековен пласт се разкриват опожарени подове на жилища и пещи и обгорен домашен инвентар, което показва, че това праисторическо селище е загинало от стихиен пожар. Върху територията на града и около него са запазени десетина тракийски надгробни могили, които не са проучени. В тях са погребани членове на тракийската аристокрация със земевладелски имения в този район. Има останки и от тракийско селище, съществувало през бронзовата и желязната епохи. Крепостта Градище (Калето) е укрепена през римската епоха и е представлявала твърдина за охрана на пътя Ескус — Сердика и неговото отклонение за Монтана. В развалините на Градището са намерени интересни паметници с надписи. На един постамент от статуя пише на старогръцки, че статуята е издигната в чест на императора Александър Север (222–225 г.), но тази статуя не е намерена (Велков, И., Стари селища и градища по долината на р. Вит. — С., 1927, с. 4). Намерена е и една пътна колона от времето на императора Септимий Север (192–211). Върху каменен стълб има надпис на старогръцки, от който се чете, че дотук е достигала територията на Сердика. Извън крепостта е възникнало късноантично селище, където се разкриват интересни находки. Намерени са оброчни плочки с изображение на тракийския Херос, на Артемида, надписи върху римски тухли и пр. (Дякович, Б., МСб, т. XX, с. 2–3; Велков, И., ИАИ, т. IV, 1946, с. 228). В римския некропол са намерени златни пръстени и златни висулки и оброчна плоча с изображение на бога Зевс (Филов, Б., ИБАД, т. I, 1910, с. 224 и ИБАД, т. II, 1911, с. 270). На територията на днешния град са намерени монетни римски съкровища (Мушмов, Н., ИБАД, т. IV, 1914, с. 271; Герасимов, Т., ИАИ, т. XVIII, 1952, с. 401; Юрукова, Й., Археология, 1982, кн. 1, с. 62). Намерени са повече от хиляда броя сребърни римски републикански монети от II и I в.пр. Хр. (Филов, Б., ИБАД, т. I, 1910, с. 224). Това показва, че в римското селище извън крепостта Градище са живели много богати хора. През българското средновековие крепостта Градище е била поправена от разрушенията по време на великото преселение на народите и е използвана до падане под турско иго. Тази българска крепост и селището около нея се е наричала Дърманица. Името Дърманица е прабългарско или куманопеченежко и произлиза от личното име на човек, който се е наричал Дърман, и старинното окончание -_ица_. Името на крепостта и на селището срещаме в османски документ от XV в., където е записано: „…мезра Дърманици, празна. Намира се близо до Моравица.“ (ИБИ, т. XIII, с. 255). Преводачите на този османски документ са заблудили проф. М. Мичев, който неправилно тълкува името на мезрата като Торбарица (Мичев, М., Град Мездра. Стопанско-географско проучване. — ГСУ БГФ, т. 49, 1956, и Торбарица — забравено селищно име. — ИБГД, кн. XI, 1971, с. 16). Турските поробители разрушили крепостта и селището Дърманица. Неговите храбри бранители паднали в боя, а оцелелите го напуснали завинаги. С времето името на крепостта и селището се забравило и останало арабското понятие _мезра _, което започва да се произнася _Мездра_. Има обаче нещо много общо между имената на средновековната Дърманица и съседното съвременно село Дърманци. Второто име е жителско и произлиза от първото, щото жителите на Дърманица са дърманци. Но кога е станало това преселване от Дърманица в селото Дърманци не е ясно, понеже и мезрата Дърманица и село Дърманци се срещат заедно в един и същ османски документ от XV в. Арабската дума мезра означава пустеещо, необитавано място (Младенов, С., ИАН, т. XVII, кн. 4, 1912, с. 293; Цонев, Б., Турски думи в българския език. — ГСУ ИФФ, т. ХХV, с. 16; Иречек, К., Княжество България, II, Пловдив, 1899, с. 85). В началото на XIX в. в мезрата Дърманица се заселили няколко семейства на пастири, дошли от старопланинските села: Диновци от с. Огоя, Петковци от с. Очин дол, Доцовци и Уруците от с. Игнатица, Павловци от с. Лакатник, Мишковци от с. Долна Кремена и др. В архивен документ от 1811 г. е записано така: „Да се знае що донасат вълна от селата сене 1811… и от Мезрата Павел — 13 ока.“ В друг един такъв документ с дата 1821 г. четем: „…82 ока мед от Мезрата от Урук.“ (Хаджитошеви, т. I, 432, лист 43-а, с. 453 и 522). В един османски документ от 1863 г., който се отнася за събиране на храни за дажби на колонисти черкези, заселени в каза Враца, е записано село Мезра с 360 оки ечемик (НБ КМ, Ориент. отд. ОАК 33/64, 1). В началото на седемдесетте години Феликс Каниц посещава Мездра и описва неговия неприветлив вид. Освобождението на България заварило Мездра като малко селце с около 20 къщи. Поради липса на пасища и обработваема земя и друг поминък жителите му скоро започнали да се изселват в Белослатинско. Но през 1886 г. тук е построен моста на р. Искър и шосето за Ботевград, а в 1893 г. врачанинът Тодор Балабанов завършва строежа на спиртната фабрика в Мездра. През 1897 г. приключва строителството на ж.п. линия Роман — София и селището Мездра става значителен железопътен възел наскоро след като оттам се отделя ж.п. линия за гр. Видин. Всичко това постепенно създава възможности за препитание на населението и за неговото задържане. В следващите години жителите на Мездра бързо се увеличават с миграция от съседните села. 99. Метко`вец Население: 1910 г. — 225 жители, 1926 г. — 333, 1934 г. — 475. От 11.I.1943 г. с министерска заповед № 2918 село Метковец става квартал на гр. Враца. Намира се на 2 км югоизточно от Враца и е разположено по северните подножия на Врачанската планина в малък дол. Върху площта, заемана от село Метковец, са останките на тракийско селище, съществувало през бронзовата и желязната епохи. Доскоро в този район имаше десетина тракийски надгробни могили. По-важни от тях са: Двете могили, Дърводелска могила, Копана могила, Личкова Могила, Турска могила и др. Днес те са унищожени с багер поради построяването на Химическия комбинат, новото училище „Васил Левски“ и жилищните блокове на комплекса „Младост“. В османски документ от средата на XV в. е записано следното: „Село Метковец, дава се като тимар на Касъм, син на Джуре бей. Понеже тимариотът се задължи да плаща харача му от 500 акчета, докато селото се оживи, даде му се императорска заповед като добавка. Приход от село Метковец по стария регистър е 600 акчета…“ (ИБИ т. XIII, с. 237). От този документ става ясно, че село Метковец е било почти обезлюдено в средата на XV в., но е фигурирало и в стария турски регистър — подразбира се малко по-стар от средата на XV в. В един друг османски документ с дата 21.IX.1606 г. село Метковец е записано с годишен данък 400 акчета (НБ КМ, Ор.отд. ОАК 128/2, л. 82-а-II). През XVIII в. землището на с. Метковец е било владение на турски чифликчия от Враца, който е давал земята под исполица. Историята на селото е тясно свързана с прочутия средновековен манастир „Света Тройца“ и неговата трагична съдба. Този манастир е разрушен до основи от кърджалийски банди в края на XVIII в. Известен е като голям книжовен център още през българското средновековие. На 6 км от днешното село Метковец е местността Гложенски трапове. Тук, според преданието, в първите векове на робството се е намирало селото Глоговик, което се среща и в османските регистри от средата на XV в. като село с три домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 255). По неизвестни за сега причини жителите на Глоговик се изселили от тук. В един документ от 1812 г. се споменава, че жителите на село Метковец са подарили едно шиле за сватбата на видния врачански търговец и пръв борец за национална свобода Димитраки хаджи Тошев (Семеен архив на Хаджитошеви, т. 1, 489). Стари родове в Метковец са: Белковци, Бибаците, Ганчовите (Божиловите), Миалковци, Пауновите, Статковци и /Х/аджийте. В началото на XIX в. селото е било само 14 къщи, но скоро от разни места заприиждали преселници. Така Кюлтовци, Личковите, Миковите и Пеновци дошли от с. Игнатица, Бабинци, Кметовете и Костадиновци — от с. Лакатник, Филовци идват от с. Зверино, а Елисейците — от с. Елисейна. Землището на с. Метковец на изток обхваща част от землището на обезлюденото в края на XVIII в. село Дърводелци, на юг върви по гребена на Врачанската планина и включва една малка част от землищата на изчезналите села Глоговик и Патлейна, на запад върви по десния бряг на рекичката Скакленска бара и на север в местността Рудината опира в землището на село Косталево. Върху землището на село Метковец е построен Химическият комбинат и жилищният комплекс „Младост“. Името на селото е от личното име _Метко_ и -_овец_, а Метко е умалителна и съкратена форма от Методий.