https://sofialive.bg/city/frontalno/21-minalo-nesvursheno.html

• 4 февруари 2011г.
• 3926

Яна Бюрер Тавание. Беше журналист в Тема, редактор в Капитал и главен на Light-а, ама за кратко. Следи човешките права и хората с умствени увреждания. Последно ни разтърси с разследването си „Бунища за забравени хора”, за което взе стипендия от фондациите Робърт Бош, ЕРСТЕ и Балканска мрежа за разследващи репортажи. Внимава за комуникациите в Български хелзинкски комитет*.

Карцер: Килия за един човек, с размери 60x50 см и висока 180 см. На нивото на очите са монтирани крушки.
Водна килия: Затворникът трябва постоянно да стои във вода.
Лисича дупка: Няма светлина и затворникът не може да се изправи.
Манипулационна: Изложихме инстурменти за мъчение, с които затворниците са обработвани.
Осъдените на смърт: Държани са тук и са водени на бесилото, след като им е отказано помилване.
Бесилото: Сложихме бесило, принадлежало първо на затвора във Вач, а после на този на улица Козма, което е използвано до 1985 г. (На булевард Андраси 60 не са извършвани екзекуции. Хората са умирали от бой, или са се самоубивали).

Из описанието на подземието на музея Terror Haza в Будапеща,
булевард „Андраси" 60, www.terrorhaza.hu

Terror Haza, или Къщата на ужасите, е музеят, който документира най-тъмните коридори от фашисткото и комунистическото минало на Унгария. Мястото е паметник на жертвите, паднали в тези режими, включително на задържаните, измъчваните или убитите в същата сграда - първо централа на национал-социалистическата партия, a след 1945-а - на комунистическата тайна полиция.
Музеят отваря врати през 2002-ра при невероятен отпор: наричан е „политически номер", обвиняван е, че истинската му цел е да атакува сегашната социалистическа (и бивша комунистическа) партия на Унгария; и все пак продължава да съществува. Или по думите на директора му: „Най-накрая можем да кажем високо: Комунистическият режим беше нехуманен. Най-накрая децата ни могат да научат истината".

Когато преди няколко години бях там и гледах стената със снимките на служителите в тамошната държавна сигурност (голяма част от които живи към онзи момент, а някои и активни в политиката), се запитах: добре бе, защо? Защо в България няма музей на комунизма, и за да не стане грешка - музей на престъпленията на комунизма? Защо тук някакви гнусни ченгета си позволяват да говорят с гордост за чудовищната си дейност, как така „служели на майка България" - и това не спира да минава? Защо никой не се извинява? Защо бившите сътрудници на ДС са навсякъде? Защо, когато комисията по досиетата изнесе поредната порция данни, положението е „so what"?

Ще ти кажа защо, и ще обобщавам тежко.
Защото никой не изисква.
Защото на никого не му пука.
Защото e „минало".
Защото твърде много хора се постараха за 21 години тонове неща да се скрият или забравят.
Защото носталгията е по-приятна от гнева.
Защото сме единствената тъпа държава, където 1989-а не е годината на революцията, а на "промените". Ей такова, безучастно. Понеже тук никога нищо не е зависело от нас, нали.

От тази година на 1 февруари почитаме жертвите на комунистическата диктатура. Тогава, през 1945-а, са изпълнени първите смъртни присъди на Народния съд. Убити са регентите, министри, депутати и общественици, част от процеса по политическото и интелектуалното обезглавяване на нацията (виж тук). Няколко блога, които много уважавам, писаха за това. Всички те казаха: „Помним". Но не е вярно. Не помним. Забравяме. Всеки ден. И ни трябва нещо повече от дата. Трябва ни място. Истината не бива да e бездомна, а миналото - в минало свършено време.

Наскоро прочетох изявление на Георги Лозанов, който съобщава, че благодарение на министъра на вътрешните работи скоро ще започне изграждането на музей на комунизма. Според Лозанов обаче „този музей не трябва да бъде морализаторстващ и осъждащ комунистическото минало. В него трябва да се различи политическото минало и другите сфери на живот, които също да бъдат показани. Този музей трябва да покаже двете страни, а не да бъде реванша по отношение на миналото".

Ама не така, моля.

Защото:
Боза от шест, Куче в чекмедже, ленински съботник, шоколад Крава, писмо от русначе, Кореком, вторични суровини, Пинко, Чебурашка, хладилник Мраз, бонбони Черноморец, физзарядка, дънки Панака, Мъжът и жената интимно, книги с „връзки", табела Образцов дом, руски филм, Студио Х, сърп и чук, червена връзка, „Мечката се мие, чисти, в потоците сребристи, има ли за тебе пречка да постъпваш като мечка", „ТЕЦ - плод на вечната българо-съветска дружба", културномасовик, Дъга, моля другарко, колектив, дезодорант Зелена ябълка, студено къдрене и т.н.
не са сравними с:
Народен съд, aгенти, Държавна сигурност, следене, подслушване, доноси, враг на народа, лагери, политически затворник, репресии, досиета, предателства, мачкане, разпити, насилие, национализация, използване на психиатрията за политически цели, номенклатура, „от лошо семейство", партийна линия, възродителен процес, ограбване, изостаналост, лъжи, сивота, убийства, липса на избор, на справедливост, на информация, на свобода, на смисъл.

Или да го обясня по друг начин - това, че аз събирах картинки от дъвки Идеал, не означава, че прадядо ми не е разстрелян на нивата си от партизаните само защото в изненадата си извикал: „Ей, момчета, какво става тука, бе?".

Хайде да смучем кисело-сладките бонбони на носталгията си някъде другаде, не пред стената с имената на жертвите на комунистическата диктатура.

*Този текст изразява личното мнение на неговия автор и не представлява непременно позицията на Български хелзинкски комитет.

Фотография Васил Танев