Терорът не идва на самия 9 септември 1944, а малко по-късно. Той не е поредица от лични отмъщения, а хладнокръвно избрана централизирана линия. Историята е тук, без митове и заблуди в двете посоки.

В последните септемврийски дни, точно преди 75 години, в България е отменена несменяемостта на съдиите. Дошлата на 9 септември нова власт прави решаваща стъпка към превземане на правосъдието в страната. Ала в същите тези дни започва и най-големият терор в новата и най-новата история на страната. Това голямо проливане на кръв ще продължи от последните дни на септември до първите на октомври.

Жертва на преднамерени политически убийства ще станат хиляди хора. Провежда се вълна от арести, последвани от изстрели, кирки и сопи. В редица селища са избити, без съд и присъда, десетки хора. Оставени са масови гробове край села с множество жертви. Екзекуциите се извършват обикновено през нощта, на отдалечени места извън селищата. В някои случаи са събирани арестуваните от няколко съседни селища и са избивани общо, на едно и също място.

Кои са жертвите?

Още от ранната утрин на 9 септември се чувстват застрашени полицаи, жандармеристи и всякакви техни сътрудници, служители на властта, както и активисти на националистически и фашистки организации.

Ала жертви на терора на завзелите властта чрез Отечествения фронт комунисти са и хора, които нямат отношение към убийствата на нелегални преди това. Става дума просто за богати търговци, изтъкнати чиновници, лекари, учители, свещеници, журналисти, представители на тогавашния елит. Сред тях има и хора, които просто твърде много говорят против комунистите и не вярват на техните обещания, че няма да се изкушат да прилагат на българска почва съветския строй. Сред жертвите се натъкваме и на някои внедрени в миналото в нелегалното движение, както и ятаци, огънали се при разпити в полицията. Повечето от тях са екзекутирани почти веднага, без всякакво предварително проучване. Затова не е и изненадващо, че сред тях също се оказват и немалко напълно невинни жертви.

Защо не на 9 септември и веднага след него?

Този осъществен преди 75 години в последните септемврийски и първите октомврийски дни безпрецедентен терор, сякаш компенсира осъщественото преди седмици на практика мирно завземане на властта.

В съботния, слънчев и топъл ден на 9 септември 1944 г. довчерашните управляващи по места и техните служители са наясно какво се е случило, не си правят никакви илюзии и не оказват съпротива. Нещо повече, сред посрещачите на слизащите от Балкана партизани през следващите дни са и някои служители на старата администрация. Като цяло властта се взема без кръв и съпротива и общият брой на загиналите в страната не надхвърля няколко десетки.

Ала страхът на някои места и тревогата за идните дни не остава незабелязан и от самите партизани. Говорейки за посрещането на 9 септември във Велико Търново, Гитю Илиев Славчев пише в спомените си: „Хората в града ни посрещнаха не много добре. Те бяха наплашени и си представяха, че сме някои човекоядци . . . Гледахме как се надигаха перденцата на прозорците по малко и прикрито ни гледаха.“

Броят на убитите

Много се дискутира през последните три десетилетия за броя на убитите без съд и присъда през есента на 1944 г. Според комунистическата историография жертвите при убийставата са по-малко от 1000 души. За да прикрият точната бройка, авторите тук си служат тенденциозно с по-сетнешния Народен съд. При издадени от него рекорден брой смъртни присъди - 2 618, те установяват, че са изпълнени по-малко от половината - 1 046. Но дори и доказаните убийства, както и броят на обявените за безследно изчезналите е все пак по-голям.

От друга страна, редица антикомунистически настроени автори са безсмислено настойчиви в завишаване броя на убитите. Затова след 10 ноември 1989 г. се цитират между 18 и 30 000 загинали, а понякога и повече.

Най-вероятно и правдоподобно е броят на жертвите веднага след 9 септември да е между 5 000 и 10 000 души

Редица сериозни изследователи обаче смятат, че далеч по-вероятно и правдоподобно е броят на жертвите да е между 5 000 и 10 000, като някои говорят за над 4 000, но вероятно под 7 000 души.

 

Известно е, че в предходните години на Втората световна война загиват близо 3 000 нелегални и техни поддръжници, както и близо 2 000 представители на властта.

По този начин от двете страни в старите предели на Царство България намират смъртта си под 5 000 души.

Ето защо в появилото се през 2014 г. най-ново изследване за промяната на 9 септември 1944 г. историкът Александър Везенков изрично изтъква, че дори и да приемем броя от 5 000 вместо 25 000 убити, това пак си остава, както той се изразява, „най-голямата единична вълна на политически терор в новата история на страната и най-кървавият период в историята на самия комунистически режим.“

И още: „На повечето места и като цяло в страната броят на жертвите на терора от септември-октомври 1944 г. надхвърлял броя на убитите през предходните години.“

Око за око?

Обикновено се задава и друг въпрос: може ли терорът преди 9 септември 1944 г. да се сравнява или пък да бъде някакво оправдание за този след тази дата?

Наистина преди нея при мерки срещу „комунистическата опасност“ и най-вече при побоища над заподозрени има и редица смъртни случаи. При няколкото непоследователно провеждани опити на тогавашната власт за амнистиране на партизаните с цел отдръпване и намаляване на техния брой, в някои случаи дори са избити вече предали се партизани. Някои представители на властта по места имат глупостта сами да документират своята жестокост чрез фотографии с отрязани глави на нелегални или пък с партизани в моментите преди техния разстрел. Истина е също, че преди 9 септември дори се стига до показност на убийствата, рязане на глави и дори до убийства на деца, които комунистите използват в съпротивата. Извършени са и разстрели на заловени невъоръжени хора, без съд и присъда, жертва на които става и английският офицер Франк Томпсън.

Както сега обаче, така и преди, мерките на властта са били и отговор на насилствените въоръжени действия на самата Комунистическа партия. Още държавният терор от 1925 г. например идва като резултат от кървавия атентат в църквата „Св. Неделя“ от 16 април 1925 г. А и самата политика на държавна репресия срещу Комунистическата партия, не може да се разглежда изолирано от случващото се политическо насилие в Съветска Русия след 1917 г. и самия курс на партията към въоръжена борба. Разбира се, отделна тема е доколко тази склонност към политическо насилие е „освободена“ от касапницата на Първата световна война.

Заедно с това обаче и самите действия от края на септември и началото на октомври 1944 г. трябва да се разглеждат също като едно своеобразно продължение на екзекуциите, извършвани от комунисти още по време на Втората световна война. Участващите в тези акции са хора, които са вече вътрешно убедени, че могат необезпокоявано да раздават правосъдие „в името на народа“.

Не е лично. Това е централизирана линия на новата власт

Но дори и да допуснем логичността на възмездието, строгото и внимателно вглеждане в събитията и тяхната хронология от есента на 1944 г. показва, че огромната част от убийствата НЕ са свързани с датата 9 септември и самото завземане на властта тогава.

Повечето убийства не са свързани с датата 9 септември и завземането на властта

Ето защо те не могат и да се възприемат нито като резултат от необходими революционни акции, нито като спонтанни отмъщения в отговор на предишните жестокости на старата власт. На самия 9 септември и в дните непосредствено след него са извършени множество арести, ала единствено в отделни случаи се натъкваме и на изолирани убийства.

По тази причина за случилото се в края на септември и началото на октомври можем определено да говорим като за една добре обмислена и съвсем целенасочена и хладнокръвна политика на новия режим.

Отново според историка Ал. Везенков става дума за „линия на новата власт“, за резултат от „съзнателни централизирани усилия да се организира такава разправа“. Това, според него, е определено „най-голямата единична вълна на политически мотивирани убийства в новата история на страната“ и можем да говорим единствено за „обща вълна на терор, а не просто за лични отмъщения“.

Практически убийствата са част от линията на централното ръководство на Комунистическата партия, която едновременно подтиква към саморазправа, но и публично се разграничава от нея след извършването й. Терорът се явява и една своеобразна компенсация за осъщественото преди това мирно завземане на властта.

Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.